Алиса вярва в чудесата по Коледа. Вярва, дори да не е Коледа. Не съм сигурна дали смята, че има Дядо Коледа, или е измислен. Но със сигурност всяка вечер ме посреща с надеждата, че в купичката й чудодейно ще се появи съвсем нов вид храна, а не от онази, която й давам от месеци. Вярва, че като по чудо ще си забравя чашата от кафе на леснодостъпно място и тя ще успее да изяде утайката преди да съм я сгащила. Сутрин и вечер се надява и да я пусна да се качи на мивката, докато си мия зъбите, за да гледа как го правя и да лови капките, падащи от чучура (това понякога се сбъдва). Мечтае преди края на зимата да се появи муха.
Непоколебима е вярата на Алиса, че когато подраска леко по плъзгащата се врата, тя ще се отвори сама. Аз съм проклета и отварям, когато си искам. По това време тя обикновено се е отказала. И така си живеем - тя с вярата, аз с реалността, която непрекъснато налагам. Добре, аз съм убиец на мечти. Но категорично отказвам да яде от маслините ми. Или да се рови в боклука с надеждата за чудо.
Поне не е тръгнала да взема мандат, въпреки че желаещите да управляват не са по-умни от нея. Айде представете си го: Лукарски, който има точно същите мечти като Алиса, да стане министър-председател. Ще се наложи непрекъснато да му отваряме вратите, защото няма да знае вътре ли иска да е, или навън. Ще е убеден, че все не получава достатъчно храна. И ще се опитва да вземе и нашата. Ще иска да се вре в работите ни. Няма да осъзнава, че наоколо има и друг свят.
Чудеса, чудеса, но по Коледа по-добре да сбъдваме Алисините.
