Искам да се оплача. Вкъщи всеки ден се разразяват епични войни - спартанци срещу персийци 2500 години след битката при Термопилите. Малко по-космата и съвсем малко по-малобройна, въпреки че понякога не съм съвсем сигурна дали е така. От страна на спартанците е Алиса, която героично защитава територията си - апартамента на улица Янтра е неин и тя нашественици не приема. От страна на персийците, нищо, че е само на два месеца, е нейният застрашително растящ син, който все още си няма стопанин и безцеремонно иска да завладее територията и да изяде цялата храна. Нашественикът действа без да си дава сметка, че първопристигналият вероятно е с предимство. Алиса е в деликатно положение - хем иска да опази живота и пространството си, хем от време на време се сеща, че има задължения към поколението си. Не е лесно.
Все пак на мен ми е най-трудно, защото непрекъснато чувам битките - Алиса е десетки пъти по-шумна от обикновено, и постоянно трябва да следя къде се намират в момента, за да не ги настъпя. Налага ми се също и да понасям непрекъснатото хленчене за още храна. Не мога да си позволя да ям вкъщи, защото около мен обикалят зверове с изцъклен лаком поглед и се опитват да се вмъкнат в чинията ми, дори в чашата ми за кафе.
Малкият персиец (британец) изяжда своята дажба гранули, а след това преследва майка си, за да се докопа до допълнителна доза мляко, което тя все още произвежда, и вече е само за него, след като братчетата му си отидоха при новите стопани. Заприличал е на малка космата топка и когато тича, дебеличкото му дупе се килва наляво или дясно в зависимост от посоката, в която завива. Смешно е. Понякога. Стига да не досажда на Алиса, защото тогава става страшно.
Не, няма да ги сравня с кандидатите за президент тук и в Щатите. Нито една котка не го заслужава. В косматите зверове все пак има някакво достойнство, равнопоставеност. И са симпатични.
Няма коментари:
Публикуване на коментар